Диалози (В памет на известни автори )

Сърце

В диалог с Дж. Селинджър
Румяна Русева

Животът ме удари
в жестока
и противна игра,
изгуби се невинността
на снежнобялата мечта,
и малката надежда
превърна се в мъгла,
дорде сълзи зарони
неизплакана душа....

Утрото мъгливо забули ми лицето,
А денят е все тъй блед и пуст
с небето сиво
и забравени звезди в полето,
где лута се мечтата на детето,
ударено в сърцето....

Думите не стигат да кажа
две слова за цветята по света...
ала щом погледнах синята трева
тя се залюля, смигна на шега:

-Върви по моята земя,
не спирай пътя си към тез поля,
под бялото небе
и в буйните жита ...
там...ще видиш малките деца
как се гонят и...
ще срещнеш твоята душа.

При тез слова в тишината
отвъд страха прозрях,
и ума ми просветля -
ще бдя аз в нощта
над невинните деца
и до скалата на ръба
ще играя с тях
на “спасителя в ръжта”...

Щом поисках аз това
сърце ми лудо закопня
да споделям радост и тъга
с децата в узрелите жита.
И плачът заместен от смеха
втурна се в грозен бяг
щом...ги спирах с ръка..

А ръбът зад мен подвиква
с присмех: - Внимавай!
И се не заигравай,
за да не паднеш в калта
от високата скала.

Ала като вървях в полет
устремен,
подхълзнах се и паднах..,
И една ръка видях -
протегна се – “аха!’
без мъничко да стъпя в калта.

Един “спасител в ръжта” ме пое
в играта сред буйните жита,
далече от ръба – там где
смехът прогонил бе плача.


Бездомните деца
Румяна Русева

В диалог с Христо Смирненски

В този мрачен ден Витоша е
тъй сурова – изгубила лика си
в сивите дантели на плащ огромен–
Покровът на смъртта протяга
пипала към планината
потънала в пушек и мъгла.
Но тя не плаче, нито спи,
а гледа в тъмнината
към бездомните деца.

Осъсани и гладни без храна
и без подслон бедните деца
от улица “Заслон” ни гледат
с печал и протягат длан
за късче хляб или петаче,
често крадени от тук и там....

Хлапакът “Хък” го няма вече,
а вместо него бездомник нов
от крайните квартали
ни посреща –
И отново се явява
тъжен детски лик –
съдия на възрастни.

То търси майка си навред –
заглежда се в екрана –
жената весела, засмяна -
красива като манекен,
усмихва се чаровно –
поне с усмивката да сгрее
сърцето малко и самотно.

И как в този свят на хиляди сираци –
останали без никакъв подслон
ще се справим с алкохолизма,
или глада, при който майките
задиряни намират някой воайор...

Задават ми въпрос децата
и смъркат те лепило -
та какво да имат друго,
освен живот без радост и мечти...?

Ала кой да им даде това
когато възрастните в беда,
за да разсеят скука
и тъга сменят си
играчки – ту жена,кола....

И кой да ги наглежда
толкоз много малки – дори
Небесната съдба скърби,
и търси своя пристан
в човека звезден.

2008