Подвигът на брака ( романтика и реалност) )

Ухажването (куртоазната любов) и брака
Идеал и реалност
Няколко думи за творчеството на Шекспир

В свое публикувано издание за Шекспир, Джърмийн Гриър разглежда отношението на големия драматург към въпросите за любовта и брака. От една страна той различава две позиции на героите в пиесите на Шекспир, но от друга страна се забелязва смесване на чувства и любовни взаимоотношения с простичките ухажванията и намеци за сексуални преживявания със новозавладяната позната. Ето какво казва той : " Игуменката от " Комедия от грешки" търпеливо изчаква всичките 33 години на раздялата със съпруга си в пълно целомъдрие. Шекспир отдава голямо значение на непорочността, но без да отива толкова далеч, като някои от съвременниците си, които смятали, че добродетелната жена не изпитва физически желания.
Неговите остроумни, духовити дами си разменят неприлични двусмислици както помежду си, така и с мъжете, без да уронят своя интегритет и почтеност" . Според героят Меркуцио в " Ромео и Жулиета" всички екстравагантни пози и преструвки на ухажванията в изтънчената куроазна любов прикриват простичкия импулс към сексуално сливане. Но краят на пиесата ясно и категорично показва как младите влюбени надскачат желанията за земни удоволствия и побеждават човешките страсти със саможертвената си любов.
Обикновено поети и влюбени са си служели с думи и изрази наподобяващи възхвалата на Петрарка към Беатриче. Висшата платоническа възхвала, бих добавила към забележките на Дж. Гриър, е не само към абсолютната форма, но преди всичко и към абсолютния дух.
Женската божествена същност е онази, която води и създава мъжа като истински любим и бъдещ съпруг. Поетът има право да го търси навсякъде, като едничка светлина в света - метафора на божественото.
Ала имайки впредвид, че природата на човека е да потъва в света на своите физически желания, то малко са онези посветени, които насочват вниманието и перото си към търсене на единствената любов.
Елизабетинците не са смятали влюбчивостта и чувственността за достойни показатели за мъжественост. Както е известно,дон Жуан и Казанова, намерили частична интерпретация в акшъните на съвременния Джеймз Бонд, замайвали, замайват и днес гладните женските души. Така и в любовната лирика днес можем да видим слова и строфи, които въздишат и пъшкат като горестни тъжни песни за раздяла или зов за внимание. И дали "тийнейджърът-момче - типизиран като лъстив ,похотлив, сладострастен и влюбчив" би успял да надскочи своята природа докато стане годен за военна служба на 21 година и да се превърне в "силен зрял мъж"

В Англия любовното стохоплетство е било нещо като епидемия, която бихме усетили съсвесм осезателно в днешната ни култура. Млади мъже подковани с "тафтени лъскави фрази и изискани копринени терминчета", ги изпозлвали донемайкъде, за да обърнат към тях "главиците на глуповати женици " и така пречели на благонравния напредък на тяхното ухажване от скромни порядъчни момци. Мот, Комарчето, мъдрият малък паж в " Напразни усилия на любовта" намеква, "че превземките на подобни любовчии биха минали само при лесни жени, казано на езика от елизабетинско време , "леки жени" / с. 249.
Но в един свят, където жената е без достатъчно образование, оставена без защита умората да се съпротивлява може и да навдие нейното интуитивно чувство за чест. Да си припомним романът на Томас Харди " Тес, от рода Д'Ърбървил', на чиято страна застава всеки читател. Според френската куртоазна любов дамите възприемат цялата тази работа като игра - при това по твърде нарцистичен и погрешен начин. Но в Шекспировите комедийни герои има жени, които Розалина И Виола извоюват любовта, като замаскирват женския си пол и по този начин избягват риска от процеса на ухажването. По този начин болестта на любовната меланхолия е заместена от идеята за духовен съюз. Влюбчивостта, чувствеността на младите хора има твърде малко място в желанието за съюз на душите. Това, което Шекспир осмива е взаимстването на художествени образи и метафори от идеята за духовен съюз в контекста на нещо непосредсвено сетивно, неотложно и мимолетно.

Подвигът на брака

Шекспир е бил дълбоко заинтересуван от възможността и резултата, изхождащ често от преходния и променлив чувствен свят на човешките фантазии при създаването на траен, здрав и устойчив брак. В " Сън в лятна нощ" любовните кавги и свади първо се заплитат и объркват, после се подреждат ефирно като магия, сливаща се в ритуал, примиряващ Дияна - богинята на целомъдрието и раждането с Венера -богинята на сексуалното привличане. Но и двете не могат една без друга.
" Ромео и Жулиета" е друг трагичен вариант на този вечен съюз. В болното веронско общество любовта на двама млади хора, които иначе в друга ситуация биха били идеална брачна двойка, за жалост се превръща в катастрофа, бедствие. Тук поуката, за която можем да говорим, е насочена към проблемите в самото общество, а именно къв безчуствената стара семейна вражда, породена от лекомислие.
С отдаването си на Ромео Жулиета предприема фатална и безвъзвратна трагична стъпка, но най-напред тя ще трябва да го научи на словата на истинската любов, което прави в балконската сцена, като го кара да замълчи всеки път, когато се опитва да подхване строфичиките , които вероятно е използвал пред Розалина. Брат Лоренцо гълчи и хока Ромео за неговата невярност и непостоянство и оправдава студенинато на Розалина:

..О, тя просто бе разбрала
Че ти бърбориш като папагала,
Без сам да схващаш своите слова!...
2.383-4

Жулиета обича с всичката сила на своята невинност. Дръзвайки да извърши тайния брак на две децата на две смъртно враждуващи фамилии, брат Лоренцо я превръща в мъченица - жертва на покварата и разврата на Верона. Становището на нейния баша - "Тъй като ти си моя, ще те дам на мой приятел" е осъдено катонапълно погрешно. /с.254

По време на реформацията в Англия протестанските водачи издигат брака като свещенна институция, която е извън похотливите и икономически интереси на династичните бракове. Често извършвани от богати и влиятелни родове, с титли , които пласирали децата си, така сякаш търгуват с овце, тези бракове стигали до извращения, насилия или прелюбодеяния. Според постигнатия консесус родителите наистина имат до известна степен думата в това как да уредят децата си, но без да имат правото да ги принуждават да се женят против своята воля или да откажат да ги оженят в противен случай.
Протестанските реформисти вярвали с безкрайна сериозност, че съпрузите и съпрузите могат и трябва да си помагат един на друг дори и в небесата и рая. Зле уредените и нехармонични бракове, от друга страна, давали ежедневни поводи за смъртен грях.
Средновековната църква счита брака за второкачествено, по-низше състояние, стоящо по-долу от безбрачието, от непорочността от девствеността, дори и от вдовството. Шекспир твори след поколението на религиозните сътресения и разместването на религиозните пластове, по време на които йерархичната официална църква се сблъскала лице в лице с организираната яростна атака от защитници на семейната институция, които извличали други уроци от Писанието и настоявали на правото да се следва съвесста.
И колкото и да са се различавали в тълкуванията си по различни въпроси, протестанските реформатори твърдо отстоявали позицията на семейството. Шекспир оправдава поведението на онази жена, която е следвала порива на сърцето си и порицава нейните родители. Във "Веселите уиндзорки" Мастър Фентън казва:

" Вий готвехте за нея срамен брак
против желанията на сърцето,
А ние обещали сме отдавна...
Греъхт на дъщеря ви е безгрешен
и никой няма право да я съди
за непокорство, хитрост и измама,
щом тя благодарение на него
избягва хилядите грехове,
които носи бракът по принуда.
5.5,218-21,225-7

Свободата на избора, особено при жената предполага и вярност към съпруга. Но съществува и капан за гарантиране на свещеността на брачната институция. Поради победата на протестанския идеал за божието присъствие в сърцето на всеки човек, който ни е известен още от времето на богомилско-катарската ерес, тайните бракове между мъжа и жената били възможни. Нямало никакви свидетели, освен Бог. Официалните духовници присъстват на бракосъчетанието само в качеството си на свидетели или госи. Дадената дума била достатъчна, за да се свържат мъжа и жената в една цяло само пред очите на Бога. За да се избегне лекомислен акт, всеки последващ брак се приема за невалиден, независимо колко официално се отпразнува той.
Шекспировите герои представят английския културен живот в цялата му многообразност. Ала културата на английския ренесанс носи със себе си толерантността и дълбоката съпричастност към страданието и въжделенията на народните слоеве.Затова звученето на Шекспиравите творби има характера на непреходност и духовна сила.


Орфеизъм, богомилство, европейски ренесанс

Румяна Русева
Когато говорим са вливане на българското духовно и културно наследство в западно-европейската култура неминуемо се изправяме пред необходимостта да разглеждаме тези въпроси в един по-дълбок исторически контекст, а именно връзката на българското поколение с неговите източни корени , криещи се в подножията на Алтай и Хималаите , както и древните хиперборейски родове. Древните ведически текстове са запазили спомена за изгубеното кралство на Пандавите и дългогодишната битка на законните князе за придобиване правото им на първородство при кралското им унаследяване.Какво се е случило с онези предци,носители на космическо знание, че са били принудени да понесат исторически катаклизми и доведат своята мъдрост от натрупан опит до нас ? Защо са загинали толкова големи и силни цивилизации оставили своето наследство сред купищата изгорени книги на Александрийската библиотека? Съвременен прочит на историята може да ни открие стъпките, които бихме следвали за да възстановим изгубеният идеал за “ Небесното царство.”Днес сме изправени пред необходимостта да изградим една нова култура на сърцето, която да прегърне хората като предани синове и дъщери на Небесния ни Родител..Свидетели сме на още по-големи престъпления и непреодолими пропасти делящи съвременното потомство от Своя Създател. Натрупаните през вековете грехове на индивидуално, семейно, родово и национално ниво още повече притискат и пренапрягат съвременния ни живот и правят трудно предвижването ни напред. След Втората световна война на Запад се възцари стагнация , която уплете западния човек в мрежите на отчуждението и деперсонализацията – Кой съм аз? Кой и къде е хазяинът? Сигурно го няма или е някой друг? Четем в драматургията на абсурдистите. И ако интересът към произведенията на Р. Тагор спада след 20те години на 20век,то е именно поради това откъсване от идеята за смисъла на живота. Има ли Амаргедон или не? Кой е Антихриста? Има ли Бог и защо най-после не се намеси? Или както казват героите на английския драматург Харолд Пинтър “ А може би има двама хазаи”...Според голяма част от богомилите, произходът на злото преди всичко е вторичен и един ден хората ще могат изцяло да се върнат при Христос – защото преди всичко Той е както справедлив, така и човеколюбив и няма да допусне “ да погине нито един”.Светът на материалните желания при които папи, патриарси, царе, боляри, политици, както и всички други – роби на суетното си желание за власт и благополучие, е свят на злото проникнало в душите и сърцата на хората . . Защо Великата богиня – майка е трябвало да установи Своя култ със цената на такива жертви , както в храма на богиня Изида царицата- жрица е приемала т. нар. помазан цар с полагане на кръвен данък – за да отвори вратата към отвъдното и възкреси духа на мъртвите. Защо е било нужно такова нечовешко страдание при разкъсване тялото на Орфей от пияните дионисиеви поклоннички и можем ли да наречем такава смърт глупава и безсмислена? Затова ли защото, Орфей е искал да остане верен на своята съпруга, макар и тя да била вече в отвъдното.Случайно ли Орфей се обръща по пътя от ада за да се увери за любимата си или потъването на Евредика в царството на мрака е било безвъзвратно.? Какво ни говори това отиване на Орфей в ада и неоспоримият факт, че е дал новото учение на любовта към всичко живо. Така нареченият катабазис – слизането на посветения в ада е логическо продължение на орфическото учение у богомилите , а именно, за силата на любовта и саможертвата като естествена нишка в християнската вяра на съвършените, посветили си живота в предано служене на целия човешки род. “ Съвършеният” богомил не бил просто странен мърморко с с чудодейни качества, а преди всичко “добър“човек, или “чист” в мислите и сърцето си. Така катарите преведено от гръцки , наричали себе “чисти” и привличали съмишлениците си – те вярвали в неизмерната любов на Исус Христос и нейната неограничена способност да прощава и дарява хората с нов живот. Тази сила на вяра им позволявала да се чувстват едва ли не като братя, синове или дъщери на Бога. В изследването на Г. Василев “Българските богомилски и апокрифни представи в англоезичната средновековна култура” имаме яркото присъствие на образа на Христос Орач, дошъл от “Повест за кръстното дърво”, където “благодатта да станеш добър човек: е най-голямото приближение към Христос”( У. Лангланд) Усещането за напълно преобразения свят при слизането на Сина Божи се вижда от една пълна версия на втора част от Никодимовото евангелие – слизането на Христос в ада , където богомилите и катарите изразяват своята идея за освобождението на всички души от ада, за разлика от ортодоксалното тълкуване, че се освобождават всички души , “които са живели достойно и умрели преди идването на Христос, т. патриарси и пророци.”(с 44)В едно такова духовно семейство където тече живата вода на любовта, се ражда и духовната култура на сърцето . За пръв път широката провансалска култура обхващала ценностите, характерни за тази част на световното общежитие, без да поставя или пренебрегва някоя от тях поради догматични съображения. Тази пълноценност на културите надминавали границите на религиите, превръщайки се в основа за свободата на съвестта, тъй плашеща папската институция. Поезията започва да се счита за качествено социално осъществяване . А славата на трубадурите се изравнява с положението на аристокрацията. Така в Прованс се създал нов позитивен образ на съвременния човек, които прилага качества и способности без предварителни ограничения. Идеалният тип характер бил наречен” паратидж”, което означавало чест, добър характер, равенство, уважение кум човешката личност, както за себе си , така и за другите. “Паратидж” се прилага във всички области на политика, религия, чувства. Същата категория се определя още като благородство на душите. Куртоазната любов се превръща във възхвала на онази любов, при която се чувстваш най-свободен и обичан, най-спокоен и насочен към висшите сфери на чистия дух. В миговете на страдание и провали, единственото нещо, което остава близо до теб и разкрива своята най-дълбока същност чрез мълчаливо разбиране и тих нежен глас е Сърцето, част от двойствената характеристика на Бог.Народностния характер на легендите за крал Артур говорят и за разбирането на техните създадетли, че благородтсвото на характера и чистотата на сърцето и душата не е притежание само на крале, папи и дори духовни водачи. Дори напротив, става така, че те именно не успяват да докажат силата на своя дух и извършват често предателства спрямо своя народ и държава. И ако крал Артур, Ланселот или Гуейн стават жертва на страстите си, то скромният Пърсифал или “хубавият непознат” достига до Свещения Граал, спасявайки омагьосана кралица – дракон. И тук както подчертава Михаил Иванов в книгата “Сексуалната сила на крилатия дракон:” се появяват повествованията за храбри принцове , превърнати в жаби, за рицари лебеди, които бродят из Пъстри земи и за принцеси на Граала заключени в кули или приспани за сторици години. Във всички тях тече една и съща фабула, според която принцесата е недостъпна по силата на някакво ограничения ( упоена, затворена) за принца, който трябва да я открие и освободи, за да запази династията и да продължи рода. Тези приказки са оцелели, защото дълбоко в психиката на човека от Запада е вложено едно унаследено вродено съзнание, че Граалът( символизиран от Изгубената невеста) трябва да бъде открит, за да възвърне Западът своето плодородие.Така трубадурите пеели своите песни за черната мадона , изоставена и тъгуваща по своите изгубени деца, защото нейният съпруг-младоженецът не е на земята да довърши своето дело. И ако богомилите и катарите критикували църковните бракове, то те насърчавали отречението и участието на жени в свещенослуженията, подчертавайки равнопоставената позиция на жената с мъжа.. Тъкмо затова е толкова вярата им в Мария Магдалена , носеща Христовата кръвна линия..Така Светия Граал се превръща в символ на истинската любов, пречистена още в утробата на избраните от Бог жени ..( Картина на Карадажо : бременната Мария Магдалена с потира)След албигойските походи на папа Инокентий през 13 век,провансалската култура затихва и Европейският ренесанс разцъфва в Италия., с Божествената комедия на Данте и образите на Джото.. Постепенно духовната вълна се пренася в Германия и Англия, където намира своята кулминация в творчеството на Ул. Шекспир. Това е така наречената Елизабетинска епоха в Англия , след като кралица Елизабет , посветена в протестанската вяра, успява да наложи релизиозна толерантност между протестанти и католици. При съпоставка на отговорите на английските лоларди в съда с тези на богомилите, според изследването на Г. Василев, ясно личи тясната връзка между двете течения. Лолард идва от немския глагол “лоллен” означаващ, мрънкам си – ясен белег за навика на богомилите да са в непрекъсната молитва. Лолардите допринасят за превръщането на в Англия в национална църква. При решаването на проблемите на хората обречени да живеят в оскъдица, при материални и духовни лишения, лолардите като катарите предлагат един от умерените и осмислени модели в това отношение. Народният ренесанс означава, че обикновено необразованите, бедните, изоставените хора са способни да възприемат словото Христово и да му се отдадат с цялата си светла и човеколюбива енергия. Те придобиват извисени чувства и познания и се изравняват с позицията на аристократа , т. е. погледнато глобално, богомилското, катарското и лолардското движение са духовен подем на просвещение на масите, водено от високообразовани люде. И ако отново се върнем към вече утвърдената Елизабетинска епоха съвсем ясно усещаме и приемаме. творчеството на Ул. Шекспир като върховен изразител на всички горепосочени тенденции. Дори , понякога сред историците се спори дали всичко това е било написано от един единствен творец или това са били няколко пожелали да останат в неизвестност. Все пак ние приемаме официалната версия и стил на един изключителен гений – поет и драматург, чието творчество оказва своето огромно въздействие особено върху драматургията дори и до наши дни. В годините на религиозни, етнически и национални конфликти , за първи път една жена като кралица Елизабет създава условия, за които са се борили и загивали милиони преследвани хора. Ние не знаем със сигурност дали са съществували Ромео и Жулиета , но може да твърдим, че те са събирателен образ на онези ,които през цялата човешка история са търсили любовта надхвърляща расовите, религиозните и национални бариери. Шекспировата трагедия на е просто материал , подхранващ сладникави или романтични любовни стремления, а е един запис на сблъсък между два рода станали причина за смъртта на своите деца. В същността си тук идеалната любов се изявява в стремежа на двамата герой да надскочат родовата вражда и останат верни в сърцата си, запазили чистотата на своите пориви и мечти за съвместен живот. Така двамата герои се извисяват до идеала , Който кара човек да изостави своите ограничения и концепции. В трагедията “Отело”, отново сме свидетели на драмата, съпътстваща любовта на мъж и жена от различни раси – сарацинския войник Отело и бялата жена от благороден произход Дездемона. Тук се преплитат човешките страсти на любов, ревност и омраза,попречили на героите да реализират щастието си. Но ако любовта на Дездемона е безрезервна, то първичната, заслепена от ревност , страст на Отело, го тласка към убийство. Но Отело не е още от онези наречени “добри хора”, и за него пътят до просветлението е дълъг.. Шекспир ясно разграничава пътищата на своите герои и дава своята присъда върху тях.. За него висша форма на любовта е дълбоката връзка със същността на явленията чрез смирение и самоотречение - идеал до който стига крал Лир , след дълги страдания на лутане и отхвърляне от страна на двете му горделиви и богати дъщери. Единствено неговият шут остава верен до края на извървения път.. Онзи ‘ шут”, онеправданият, отхвърлен и лошо облечен герой от народа се оказва най-мъдър и устойчив на превратностите в живота. Но както казахме, това народностно движение на Европейския ренесанс се е оглавявало от най-прогресивните и образовани хора на времето. Носител на миротворните им идеали за реформиране на обществото е до известна степен принц Хамлет, чийто колебания и преднамерена лудост са отражение на страданията и лутанията на творческата интелигенция на зараждащия се ренесанс. Притисната от феодалната и религиозна върхушка тя си е задавала въпроса – необходимо ли е да установяваме социални реформи и нов свят чрез кръвна революция или не? Как да продължим заветите на нашите предци, които искат възмездие за своята насилствена смърт? Как ще се установи справедливостта в този свят, ако просто се оставяме на човешките си чувства ? Имам право да отмъстя, но после до къде може да ме доведе това? И макар, да ни добре известно, че сред учениците на Исус Христос е имало зилоти – поддържници на силовите методи за преврат, реалният път на спасение остава посочен от силата на любовта, която се разпростря върху цялото човечество.И сред най-обикновените хора този път е най-достъпен и преодолим, чрез силата на духа и сърцето. Така в комедията “Укротяване на опърничавата” смелата Катерина доказа способността си да бъде променена от заядлива и неудовлетворена от живота си жена в покорна и вярна съпруга. И всичко това чрез търпението и оптимизма на своя съпруг – един необразован на пръв поглед, но весел дребен феодал..Днес, чрез сътрудничеството на различни култури и цивилизации ролята на изкуството ства водеща пътеводна звезда за духовно освобождение на народите... И ако мнозина отчаяни хора на Запад и по света виждат края на света и някакъв месиански образ, то смея да твърдя, че онези, поели пътя на “чистите” катари от Лангедок имат способността да осъзнаят своята собствена уникалност и творчески път като строители на новия Световен Ренесанс на между културно сътрудничество в условията на световния мир.