Бездомните деца (Стихове)

Мария Георгиева

Домът

На Виляна

Белота. Снежинки падат
и стелят се по прашен път.
Звънец. Децата стават,
започва делникът в Домът.

- Побързайте! Часът е седем!-
навъсен, възпитателят крещи
и погледът му - празен, леден,
създава нечии сълзи.

Едно момченце се отделя,
поглежда през прозорец вън:
в очакване на свойта леля,
видяло я във детски сън.

Навън навсякъде е бяло.
Рояк снежинки. Тишина.
Часовник. Тракащо махало.
Отронва се една сълза.

Детето я изстрива бързо
със опъко на стар ръкав,
обръща се, закрачва твърдо,
навлиза в делника корав.

Строени прави във редици,
посрещат всички този ден
със тъжни, мънички главици,
с надежди. Засега във плен.

Румяна Русева

Тъжната русалка

В диалог с Ханс Кристиян Андерсен

От океана необятен на дома,
където ме прегръща красотата,
излязох босонога, няма и сама,
с ръце протегнати към любовта.

А под мене – счупени стъкла,
нозете силно разранили,
остри, парещи, кървящи рани
на безнадеждността
в свят нерадостен без....

принцове и без принцеси,
залутани деца по тъжната
земя...тъгува тя в скръбта
по своите чеда без даровете
царски, обвити в красота.


Румяна Русева
Бездомните деца

В диалог с Христо Смирненски

В този мрачен ден
Витоша е тъй сурова –
изгубила лика си
в дантелите
на плащ огромен.
Покровът на смъртта
протяга пипала
към планината,
потънала
в пушек и мъгла,
но тя не плаче,
нито спи, а гледа
в тъмнината
към бездомните деца.

Окъсани и гладни,
без храна и без подслон,
бедните деца
от улица “Заслон”
ни гледат с печал
и протягат длан
за късче хляб
или петаче,
често крадени
от тук и там....

Хлапакът “Хък” го няма,
вече – вместо него,
бездомник нов
от крайните квартали
ни посреща...

И стои пред нас
бледен детски лик –
тъжен съдия на възрастни.

То търси майка си навред –
заглежда се в екрана –
жената весела, засмяна -
красива като манекен,
усмихва се чаровно –
поне с усмивката да сгрее
сърцето малко и самотно.

И как в този свят
на хиляди сираци –
останали
без никакъв подслон
ще се справим
с алкохолизма,
с бедността,
щом майките задиряни
срещат някой воайор?...

Задават ми въпрос децата
и вдишват те лепило –
та какво да имат друго,
освен живот
без радост и мечти?

И кой да ги наглежда
толкоз много малки – дори
Небесната съдба скърби,
и търси своя пристан
в човека звезден.


Румяна Русева
Опиум

Този дом, в който идвам сега,
този дом – простете,
за мен е ...чужда земя,
по която крача сам.
Изморен от самота,
търся да избягам –
Позна ли ме в скръбта?

За мен няма радост,
нито светлина,
а единствено тъга и плач
на тъжната душа
блуждаеща в мрака...
на пиянство и лъжа.

Без светлина....потъвам
пак и ...със скръб
в болното сърце,
раздиращо се
в бледите нюанси
на нощта...затъвам
в пепелта
на огън страшен,
всепроникващ,
искам да умра ...
дали ще издържа?

Дайте цяр злокобен
да убия
моята изстрадала душа
и да забравя миг тревожен,
прогонил ми съня ...

Дайте цяр злокобен
да се опия до забрава
и дочуя птича песен в тишината,
вятър да свисти в клонака.

Румяна Русева

Бягаща кошута

В свят на лудости,
величия,
ловци на жертви
тръгнаха с “приличие”
да всяват грозното
в живота –
усмихнати лица,
подпухнали
от нощната игра
ни гледат от екрана
на омагьосания замък
на студа;

Предизвикателни тела,
устни ярки пият вино
в самота
и се целуват със смъртта.

В замъка на пустотата,
где очите замъглени
ни гледат с тъмни очила,
побягнах аз зашеметена
и съвсем сама.

Бягаща кошута по вълните
със сетни сили се добра
до бушуващия океан –
страшно виещ и тревожен –
като истински баща –
пратеник на вечността.

Бягаща кошута по вълните
със сетни сили се добра.......
И океанът силно я прегърна
като нежна майка в нощта.


Валери Рибаров
Светът ни днешен си остава беден

Попаднала Виляна във специален Дом,
орисал я жестоко да й промени Съдбата,
защото без семейство да живееш е разгром,
деформиращ развитието на децата!

Защо децата във Държавата ни страдат,
орисани да си загубят белотата –
без тази топлота завинаги пропадат,
жадувайки за пълъха на красотата.

Обществото ни се оказва костеливо,
щом със деца такива прави търговия
и може ли да се подмине мълчаливо
проявата на тази гнусна простотия?!

Говорим тука за конкретните проблеми,
във пълен разрез със божественото слово
и може ли писателите да са неми,
щом мизерията връхлита ни отново?

От ранно детство, щом живееш отчуждено,
оставен от света на произвол – забрава,
сърцето ти поглъща същество студено,
което прави тъканта му тъй корава,

защото във отношения придирчиви,
гнетящи безмилостно детските главици,
сълзите чести стават толкова горчиви,
примесени от “възпитателни” плесници!?

Наместо чрез възможностите:” Аз ще бъда!”
децата, със Съдба във пътя леден,
самите себе си превръщат във присъда:
светът ни днешен си остава беден!